Да търсиш навътре

Саня се бе проснала до мен и бе положила глава до лакътя ми, похърквайки леко, сигурно поради многото изпит алкохол предишната вечер. С гурелясали и изморени очи се взрях в лицето ѝ и спокойствието, което то излъчваше, наложи някаква хармония и у мен. Тази хармония се укроти за миг и после се заблъска в грубо противоборство с горчилката от съня, от факта, че отново бях сънувал и се бях пренесъл в света, който не познавах и в който, честно казано, никак не исках да бъда. Нещо повече – момичето със синя коса недвусмислено бе посочило, че трябваше да продължа напред, към града с черното небе, за да избягам от мъглата. Какво ме очакваше там не знаех и не исках да разбирам – единственото, което ми се струваше подходящо, логично и нормално бе отново да мога да сънувам или не сънувам. Без да се напрягам, без да имам мускулна треска или горчилка из езика и присвиване в стомаха, без да се чудя когато затворя очи вечерта в каква глупост ще се озова този път. Обикновеното, симпатично удобство на това да сънуваш нещо еднократно, било то кошмар или хубав сън, или въобще да не помниш нищо.

Чувствах се адски ощетен, но и изплашен от неизвестността на ситуацията и от факта, че налудничавостта на онзи сън не се бе оказала изолиран случай. Живеех втори живот в съня си. Това бе истината, или поне така излизаше. Този втори живот вървеше паралелно с реалния ми бит, в него бях същия Блек, какъвто съществувах и тук, в този град и в този момент. Преживяванията ми там по някакъв начин се отразяваха на състоянието ми тук, макар и да не знаех в каква точно степен все още. Реакциите ми, характера, поведението ми, физиологията – всичко бе същото поне засега, сякаш някой бе излял абсолютно идентична отливка на личността ми и я бе захвърлил в гъстотата на онази мъгла.

- По дяволите, тотално изперквам.
- Защо бе, братле? – стресна ме Скин, проснал се на пода в кухненския бокс и дъвчещ филия със сирене.
Замислил се тотално за странността на ситуацията бях отишъл до бокса на автопилот и хич не бях забелязал приятеля ми албинос, изпружил доволно крака, с разрошена коса, зачервени очи и полузаспал поглед.
- Мамка му, Скин, помислих, че си си тръгнал.
- Ами, - той изхрупа препечената филия и преглътна – реших все пак да изчакам някой от вас да си надигне божествените задни части и да ми направи малко компания в тази сутрин на див махмурлук. Ако знаеш как ме боли главата...
- Хапче? – съчувствено му предложих аз. С кръвясали очи и такава страдалческа физиономия направо ми се сви сърцето, въпреки че все още размишлявах за съня си.
- Заеби, братле. Ще ми мине, и по-лоши ставания съм имал. Ти кажи, ‘що изперкваш?
Замислих се. Щеше да е глупаво да му кажа всичко, още повече, че и аз самият не знаех какво по дяволите се случва. Същевременно имах нужда да поговоря малко с някого за това, защото иначе действително щях да експлодирам вътрешно от напрежение и параноя. Хванах един кроасан със сладко от череши от плота – бе прилежно опакован в безупречно бяла опаковка с примамливо нарисувани плодове, и се проснах на пода точно срещу Скин.
- Понякога като си писал...имал ли си чувството, че се пренасяш другаде? Все едно те има тук, на този свят, в твоята си форма, съществуващ и дишащ, ама едновременно с това си и някъде там целия? В стиха, или в разказа, като цяло – в някакво въображаемо, твое си пространство...
Той примигна и примижа с кисела физиономия.
- Братле, ебаси метафизиката толкова рано и в моето състояние...
- Е, ти ме попита.
- Да бе, ясно...Хващам к’во имаш предвид, но не бих казал, че е в толкова голям мащаб. Чак да съм изцяло някъде...по-скоро пращам някаква мъничка част да събира символи, видения, някакви частици от това, за което ще пиша. Нещо като миниатюрна сонда, която проучва и изучава земята, на която после ще сееш и която ще жънеш. Може да си позволиш и по-голяма, естествено, но като се замислиш – не ти трябва, а и честно казано – не я искаш.
- Аха.
- Що питаш, да не си навлязъл надълбоко в някой разказ? – той малко се пооживи. – Ако си, ще ми е интересно да разкажеш какво е да живееш в самия сюжет, не просто да го разписваш. Сигурно е адски шантаво и вълнуващо, пишеш, пишеш и накрая изведнъж загряваш, че си стоял часове пред листа, а времето ти се е проплъзнало през ръцете без да го усещаш.
- Не, не, и аз съм като теб. Моята сонда също е малко, но проучва достатъчно удовлетворително. – когато изрекох думите обаче се сетих, че това не бе точно така.

„Градът умира в синьо” бе изключение от това правило. Вдъхновението ми там ме бе вкарало по някакъв начин вътре в разказа, сякаш бях редом до жената и цветните хора, толкова ясно виждах образите им, както и този на града, сякаш можех да докосна, да погаля косите на тази изстрадала майка, принудена да премахне бебето си и въпреки това не успяла.

Докато споменът за писането ме връхлиташе, реалността започна да избледнява малко по малко, обагрена в оттенъка на синьото, сякаш пластове цвят се наслагваха един върху друг – от светльо синьо към тъмно, тъмно, бездънно тъмно. Затворих очи, слепоочията ми се бяха подпалили, усещах отвъд клепачите си как този град, този свят се въртят с центробежната сила на безкрая. Чувах воя на кръвта, плискаща из вените ми, бойното думкане на сърцето ми, хрускането на Скин, дъвчещ поредния залък препечена филия със сирене, бе като грохот на стотици падащи канари.
В центъра на мастиленосинята тъмнина, изпълнена само със звуци и усещания, изведнъж изгря образа на жената с все същите хищни очи, но този път болката надделяваше в тях, а отраженията на цветните хора бяха по-ясни, бяха отраженията на онези цветни хора, които искаха да ме разкъсат жив из улиците на града от онзи кошмар. Зениците ѝ се приближаваха, все по-близо и по-близо, докато не видях отражението си в тях, а зад него – орди от цветни безлики същества, алчно протегнали ръцете си към мен, към незащитения ми гръб.
- Ей, братле, добре ли си? – притеснено попита Скин, привършил с филията.
Отворих очи, все още виждах в синьо и се фокусирах върху приятеля си албинос. Сърцето ми се бе разтупяло дивашки, дланите ми се бяха изпотили.
- Да...аз...така мисля, Скин. Просто тези дни сънувам странни неща, много странни неща.
- Какви?
- Шантаво е, човек, даже налудничаво, ще ми се смееш.
- Ебаваш ли се, братле. Физиономията ти е все едно я е газил багер, изглеждаш съкрушен като главния герой в някоя древногръцка трагедия, сериозно. – той облиза устни – Пък и, да ти кажа, ние с теб уж сме писатели, налудничавостта би трябвало да ни е присъща. Всяко изкуство си идва с цената, нали знаеш – аз и ти би трябвало добре да знаем каква е тази, която плащаме. Кажи какво те е шашнало, няма да ти се смея.
- Сънувам... – потърсих думите, опитвайки ги на върха на езика си, въртейки ги из грапавините – ...сънувам себе си, само че в някакъв друг свят. Абсолютно същият съм, какъвто ме виждаш в момента, ама едно към едно...
- Все едно си пуснал голямата сонда значи.
- Все едно съм пуснал най-голямата сонда даже. Лошото е, че не го желая това, не искам да съм там, но няма как да избягам. В момента, в който заспя, то идва без да ме пита – просто се пренасям в този паралелен свят с този паралелен мен, който всъщност е абсолютно идентичен на мен.
- И какво правиш там?
- Не знам точно. Първо бях в мъгла, от която нищо не виждах. Едно момиче... – позамислих се и реших да не му казвам за визиите ми за синекоската преди сънищата, защото щеше да е прекалено – ...та, едно момиче е с мен, то ме намери в мъглата, спаси ме по някакъв начин от нея. После се изкатерихме по една ябълка.
- Ябълка?! – Скин вдигна вежда, откровено изненадан. – Значи, затриваш се в някаква мъгла, намира те някаква мацка – надявам се поне да е хубава, и катерите...ябълка?
Кимнах.
- И какво става като я изкатерите тая ябълка?
- Стана това, че видяхме един град с черно небе над него, небе, което излъчва някаква злокобност и обреченост, не знам как да ти го опиша. И момичето ми казва, че няма връщане назад, освен ако не искам да остана вечно в мъглата, и единственият път е да отида с нея в този град, който се оказва и нейният свят.
- Тоест... – той почеса глава – Имаш единият свят, дето е само мъгла, и другият, където е онзи град с чернилката над него, който е домът на девойката. – кимнах – Ебаси майката, братле, действително ми звучи шантаво, все едно си пренаписал някакъв библейски мотив – даже и ябълка си имаш.
- И аз така си помислих. – засмях се, макар че ми беше нервно. Още в съня се бях замислил колко канонична бе сцената с ябълката.
Замълчахме малко, вглъбени в себе си.
- Знаеш ли, братле...освен налудничавостта, че фактически ти сънуваш роман, който не искаш да сънуваш, това звучи интересно. Пробва ли да го напишеш на листа, да опишеш всичките тези шантавелщини?
Поклатих глава.
- Не. Достатъчно ме изморяват сънищата, за да ги прехвърля и в реалния си живот и допълнително да мисля над тях пред лаптопа.
- Но те така или иначе са част от твоя живот, всички тези събития. Може да ти олекне ако ги разпишеш, кой знае. Може да е някоя от тези странни подсъзнателни работи, които не те оставят на мира, докато не ги вкараш в съзнателен процес и тогава се разкарват. На твое място бих пробвал, братле.
- Ще видя.
- И не знаеш какво ще се случи занапред?
- Нямам никаква идея. – признах аз – Малко ме е страх даже, точно защото не знам какво да очаквам.
- Е, може въобще да не сънуваш нищо повече, недей да психясваш толкова. Сондата може да е закачила някакъв случаен фрагмент и дотам, нищо повече.
- Може. – кимнах аз, макар че силно се съмнявах в това.

Отново се настани тишина, прекъсвана от време на време от някое похъркване на Саня от стаята. Скин я наруши, чоплейки нокътя на десния си показалец.
- Блеки...понякога мисля за нея, знаеш ли. – нямаше нужда да уточнява коя е „тя”. – Опитвам се, наистина всячески се опитвам да страня от темата, по-усилено, отколкото ти сигурно бягаш от тези сънища, но понякога успява да се просмуче, да протече из мислите ми и да ми хване в клещи съзнанието. Тя...липсва ми, човече. Не е точно онази обикновена липса, защото знам, че повече няма да я видя – нито ти, нито аз. Това ме кара да чувствам липсата още по-изострено, да... – той поклати глава – Не знам дори защо ти ги говоря тея глупости, сериозно.
Усмихнах се тъжно.
- Защото ти липсва, Скин. На мен също.
- Опитах да напиша стих, да я съхраня в нещо, но не успях. Знаеш когато емоциите са прекалено много и са хаотични, не можеш да ги концентрираш в нищо, колкото и да се опитваш. Разливат се из теб, изплъзват ти се, бягат и от листа като дявол от тамян, не припарват до редовете му. Шибано е, мамка му, шибано е да не мога да я претворя...толкова шибано...
- Може би така е по-добре. - опитах се да го успокоя аз, макар че гърлото ме стягаше, когато говорех за Кат – Може би по този начин ще остане по-ярко вътре.
- Може би. – той отпусна ръцете си и въздъхна с простата тежест на стотици неизказани думи и емоции – Няма да мине скоро, нали?
- Едва ли.

Той кимна разбиращо, макар че не му бяха нужни думите ми, за да знае това. Те бяха просто словесното проявление на нещо подразбиращо се, на нещо, което бягаше отвъд словата и тяхното значение. И на двама ни бе ясно, че още дълго ще носим този кръст увесен над гърдите си, впил огнения си печат в плътта, сърцата и душите ни. Разговорите за това фактически не помагаха, не възвръщаха нищо от това, което вече бе изгубено, но създаваха удобната илюзия за успокоение. А това понякога бе всичко, от което хората се нуждаеха. Този път мълчанието се проточи още повече, защото осъзнаването на този извечен механизъм се всичаше – удар по удар, в съзнанията ни, дялкаше приспиващо и неумолимо, за да изцери поне нещо от това, което се бе прекършило при смъртта на едно момиче, което и двамата обичахме по своему.
- Хайде да събудим Саня. – промълвих след някакво време.
- Ами време ѝ е, ебаси. – усмихна ми се Скин.

Изображение: Into the fog by_biszkopciik

Ходът ти е отвъд мъглата

Когато затварям очите си, тайни светлини играят под клепачите им, водещи с честотата на пулса си мислите ми нанякъде. Отначало съзнанието ми се съпротивлява, теглено принудително, гърчещо се опърничаво и на няколко пъти се опулвам в мрака на стаята, но импулсът е прекалено силен, за да остана буден. Сънят ме тегли обратно в утробата си, ласкаещ, шепнещ за всичко недоизказано, което иска да ми покаже. Денят е привършил, казва ми той, със своите тревоги и пролуки, които са те изцедили. Ето, приятелите ти спят до теб, време е и ти да потънеш в другия свят. Кавгите, останалата утайка от скръбта по Кат, напрежението, гледката на механичните сгради от единадесетия етаж – всичко това е фиксиран натюрморт, който всеки ден е там.
Нощта, обаче, прошепва сластно идващия сън, нощта е друго нещо. Дори не знам защо се съпротивлявам, след като съм зверски уморен, а възглавницата и чаршафите ми са толкова топли и меки. Приглушено чувам хъркането на Скин, откъм Саня всичко е тихо, без какъвто и да е звук. След няколко безрезултатни втренчвания съзнанието ми се предава и чернотата ме обгръща – мека, грижовна и отдалечаваща ме от реалния живот. Малко преди идването ѝ се озовавам в кухия вакуум на предсънното пространство, където същите тези тайни светлини отпреди играят по-бързо и налудничаво, обагрени в десетократно по ярки цветове.

***

- Там е светът, в който живея.
Така каза синекосото момиче и нежният ѝ показалец посочи към града, над който черното небе бе надвиснало заплашително. Тялото ѝ леко потреперваше, сякаш люляно от незрим вятър на върха на ябълката, но вътрешно усещах, че това, което я тресеше, бе страх. Но не само страх, осъзнах аз, а и някаква възбуда, някакво очакване. Фигурата ѝ се бе надвесила над света на този град, над полетата и над всичко околно от короната на дървото, сякаш момичето със синята коса бе готово да полети и разпери ръце, за да го прегърне и побере в себе си. Докоснах я и тя се сепна, впервайки зеленокафяви очи в лицето ми.
- Тази чернота там е твоят свят?
- Да.
- Тогава мястото, в което се намираме сега – включително тази ябълка...то какво е?
- Друг свят. – синекосата наклони глава – Има много светове, Блек.
Сърцето ми ускори пулса си и ръцете ми започнаха да се потят от напрежение.
- Откъде знаеш името ми?
- Черен град – тя заопипва връхчетата на косата ми – като косата ти, същността ти и името ти. Живея в черен град, откъде-накъде няма да знам черно име?
Хванах ръцете ѝ и ги отблъснах от лицето си. Нежното момиче отново се превърна в потенциална заплаха – така, както бях проследявал силуета ѝ в мъглата преди малко като евентуален нападател.
- Това не е истинското ми име, но въпреки това искам да знам.
- Казах ти вече, Блек.
- Това не е логично обяснение. Не ти вярвам.

Тя отново надигна ръце и аз понечих да ги блокирам, но синекоската впи остри нокти в китките ми и ги изви надолу. Изохках – не очаквах подобна демонстрация на сила от страна на толкова крехко изглеждащо същество.
- Откъде, как, защо и какво точно знам е без значение, междинник. – тонът ѝ стана суров - Вместо да настръхваш толкова разбери, че ако ти желаех злото нямаше да те кача тук, а щях да те оставя да се луташ безкрайно в мъглата долу. Аз знам земите на този свят, но ти щеше да си стоиш впримчен в лепкавата ѝ прегръдка и всеки твой сън щеше да започва и свършва в нея. Както виждаш те качих тук.
Замълчах за известно време, докато тя крачеше насам-натам из короната. Стъпките ѝ отекваха из тишината, която ни бе обградила, изтъкаващи някакъв странен, налудничав ритъм.
- Редно е щом ти знаеш името ми и аз да знам твоето.
- Нила. – тя спря за секунда крачките си и после пак продължи.
- Нила. – отроних аз, сякаш за да вкуся есенцията на думата, на мелодиката в двете ѝ кратки срички. – Хубаво име. Е, Нила, можеш ли да ми обясниш какво по дяволите става, защото нямам абсолютно никаква идея?
Туп-туп-туп, стъпките продължаваха ритъма си, а тя мълчеше, въртейки се в кръг сякаш опасваше дървото и нас двамата на върха му като отделен свят, приклещен между тази междинна реалност и тази на града пред нас. Туп-туп-туп.
- Ей, слушаш ли ме? – туп-туп. Туп-туп-туп. – ЕЙ?
- А-ха. Но не знам точно какво да ти кажа.
- Ами може да започнеш с това как мога да се върна назад, може би?
- Къде е това „назад”, за което говориш?
Замислих се. Удачен въпрос. Не си спомнях много добре къде бях преди този сън, преди да попадна в мъглата му. Кошмарът с цветните хора бе най-последния ми спомен, но нещата бяха различни – ситуацията, в която се намирах тук и хищната паст на онзи град и неговите жители нямаха никаква връзка помежду си. Може би „назад” беше към безброй светове – като този тук и този на града отпред, които още не бях посетил в съня си. В крайна сметка ако момичето бе право, че има „много” други вселени, аз бях изучил точно три врати от тях, а коридорът бе останал свободен за изучаване. Само че сега едната дъбова врата се бе затръшнала зад мен и трябваше да намеря начин да се върна обратно в същия този коридор.
- Нямам идея. Но щом сме тук и има напред, където е твоят свят, е логично да има и нещо зад нас, нали?
- Ако не си спомняш... – тя спря хода си и ме погледна от упор, застинала като котка, готова да скочи - ...то тогава няма нищо зад сянката ти, междинник.
- Защо по дяволите ме наричаш междинник?
- Защото си. – туп-туп-туп. – Стоиш в нищото, „между” нещо, което нямаш и нещо, което те очаква – затова си просто междинник и нищо повече. Мога да ти викам и Блек, ако желаеш, но това няма да промени факта. Оставаш си междинник, докато не предприемеш някакъв ход.
- Това е безумно! – започнах да се ядосвам. – За какъв ход ми говориш, след като всъщност имам само един-единствен избор и той е да тръгна с теб в онзи град там. Не мога да остана тук, защото тук има само мъгла и ще съм в капан. Няма как да се върна назад, защото не си спомням нищо и пътеката ми не съществува, блокирана е. Това, за което говориш, не е ход, а е задължение и принуда!
- Прекалено лековато разглеждаш нещата, междинник. Лигавиш се като хленчещо дете, а очаквах от теб повече. – тя потупа розовите си устни замислено. – Мисля, че...ами, малко разочарована съм. Представяхме си те другояче.
- Представяхте си ме? Кои сте вие? – гневът ми се увеличи, набра скорост и изрева, изпълвайки с огнения си дъх гърдите ми. – Нила, имам чувството, че си доста по-наясно с нещата и криеш нещо! Кажи ми веднага!
Тя не реагира и пристъпих към нея, балансиращ около неясните ръбове на короната – мъглата бе започнала да се изкачва нагоре. Сграбчих я с ръце и я разтърсих като парцалена кукла – момичето бе по-скоро дребно всъщност и аз, макар да не бях от най-едрите, все пак оставах по-голям от нея.
- Кажи ми, по дяволите! Кажи! – още едно разтърсване – Кажи ми, бе! Престани да мълчиш, ще те...
- Какво ще ме? – изкрещя синекоската в лицето ми, трепереща и гърчеща се в ръцете ми. – Какво, ще ме пребиеш ли? Ще ме метнеш от короната към мъглата, кажи? Нов път ли ще утъпчеш като го направиш според теб, а? – крайчетата на очите ѝ се бяха насълзили и това ме отрезви да я пусна. – Откъде да знам защо точно си тук, Блек. Знам само, че те усетихме, че знаехме, че идваш. Един ден преди много време просто те видях, сякаш през стъкло толкова мъгливо, колкото е въздухът около нас. Нямаме идея откъде си, нямаме идея и точно кой си – но те видяхме, сънувах те в съня си и разбрах, че точно сега ще бъдеш тук и ще те срещна. Нещо започна, нещо, което едва ли някой разбира, и това е. – вече хлипаше и гласът ѝ бе сподавен. – Не знам защо нямаш път назад, не знам и къде е това „назад”. Не съм го направила аз. Не сме го направили ние!

Мъглата вече бе до краката ни, виеше се около тях, белезникавите ѝ езици сякаш гладно чакаха реда си, когато ще обхване и короната. Тогава щяхме да сме загубени, осъзнах аз, загубени за своите светове – момичето се жертваше в момента, защото макар да познаваше света или по-скоро – точно защото познаваше света, тя бе не по-малко подвластна на неговите опасности. Осъзнах, че нямаше преиграване в реакцията ѝ и действително бе объркана, стресирана, шокирана, но същевременно и обнадеждена от присъствието ми тук. Бях нарушил някаква граница между нас когато ѝ се нахвърлих, бях счупил невидимата бариера на това, което тя си бе представяла за мен – макар и да не знаеше кой съм и откъде ида. Изведнъж ме обхвана отвратително огорчение, догади ми се от самия мен и начинът, по който се бях отнесъл към нея. Избърсах сълзящите ѝ очи нежно с пръст и реших, че е време да се държа малко по-мъжки. Явно бе, че нямаше как да се върна назад към сънищата си, явно бе, че и това момиче беше готово да остане с мен докрая тук по неясна и за двама ни причина. Съдбата предеше незрими нишки, които не водеха до нищо, което да мога да уловя.

- Как можем да отидем до твоя свят?
- Лесно е. – тя притеснено погледна мъглата около нас и подсмръкна с нос. – Трябва да заспим тук.
- Да заспим тук, в мъглата? Ти добре ли си, та тя ще ни погълне!
- Не, не. Няма да лягаме и да чакаме да ни хване в клопката си. Влизането и излизането от този свят е лесно, много по-лесно, отколкото смяташ. Сънят идва бързо. – тя хвана ръцете ми и ги сложи на слепоочията си и положи меки ръчички на моите. – Натисни, но много нежно и леко, и вкарай цялата си концентрация в това.
- В слепоочията ти?!
- Да.
- Това е безумно, няма никакъв смисъл!
- Просто го направи!

Направих го и едновременно с това усетих лекия натиск на нейните пръсти. Някаква топлина мина от Нила към мен и от мен към нея, поток от енергия и нещо извънтелесно, неподлежащо на каквото и да е описание. За момент задишах с фибрите на нейното тяло, после се откъснах и от моето, и от нейното, и полетях над короната на дървото. Виждах мъглата, вече стигнала до колената ни, виках предупредително, но гласът ми оставаше глух кънтеж във въздуха. Така, както се издигнах започнах да падам надолу, надолу, още по-надолу с огромна скорост. Минах клоните на ябълката, свистях покрай листата и плодовете им, когато стигнах до земята навлязох в пръстта ѝ и продължих още – към вътрешността на земната твърд, отвъд пластовете ѝ. Докато риех с духа си сърцевината на мъгливия свят си помислих, че сигурно и синекосото момиче изпитва същото. Това бе и последната ми мисъл, преди да потъна в чернота.

Изображение: Night Fog by 6v4MP1r36

Картички с ябълки

На вратата се звънна и като отворих пред мен цъфнаха ухилените физиономии на Саня и Скин. Приятелката ми принципно беше лъчезарен и зареден с енергия човек и рядко човек я виждаше със сериозно лице, макар че това в никакъв случай не означаваше, че тя самата не е сериозна, когато се налага. Усмивката на Скин бе по-скоро плод на опитите му да се измъкне от ада на чувствата, които го бяха приклещили след смъртта на Кат. Албиносът се опитваше да посъбере частиците, които се бяха пръснали при последвалия от загубата шок, но все още бе твърде рано дори за частично стабилизиране. Освен това подозирах, че бе развил по-дълбоки чувства към Кат и това допълнително утежняваше преживяването. Не го бях разпитвал, защото много добре знаех за деликатността на темата и не исках да разгарям жаравата, но не бе никак изключено – потребността на Скин от музи понякога се съдържаше във влюбването му буквално през няколко седмици в различен обект. В този свой аспект приятелят ми беше абсолютната ми противоположност, след като аз вече години наред не бях изпитвал нещо, което дори и дистанцирано да се доближи до идеята за любов.
Осъзнах, че Саня се люлее насам-натам на прага, а Скин смутено се опитва да мине пред нея, докато аз бях потънал в някакви размишления.

- Саня, стига си ми се клатила и влизай.
- Много лош, напра’о много лош, ей. – тя ме прегърна. – Отдавна не съм ти мяркала черната косичка и хитрите очички, а ти си станал хейтър през това време.
- Че преди не съм ли бил?
- Е, има разлика между хейтър и мрънкало, сешш’се. – тя си събу обувките и започна да се хлъзга по плочките. – Баси якото, човече.
Поклатих глава и се здрависах със Скин, който си бе позволил малко по-открита усмивка при детинщините на Саня. След смъртта на Кат тя коренно си бе променила отношението към него, което автоматично рефлектира и в промяна на неговото отношение към нея. Не бих казал, че бяха първа обич и преливаха от щастие при засичане някъде, но поне бяха в нормални отношения - това важеше двойно пред мен.
- Как си, Скин?
- Ставам, братле. – той извади някаква картичка и ми я даде. – Виж какво ти взех, просто спонтанно. Хареса ми, реших, че напоследък доста си ми помагал – а и принципно, пък аз никога не съм правил какъвто и да е по-дълбок жест. Не е нещо кой знае какво, ама ми идва от сърцето и душата и съм си излял някоя и друга дума в твоя чест.
- Имаш ли сиренеее? – изкрещя Саня от кухнята и до някаква степен развали момента.
- На третия рафт в хладилника е, не може да го пропуснеш. – отговорих и отворих картичката – Настанявай се, брат, даже и ти ако искаш мини през бокса и виж какво има за ядене. Има светла бира и уиски за пиене, освен ако не щеш да лочиш чешмяна вода.
- Не бих отказал едно уиски, знаеш ли. – ухили се той.
Аз кимнах, но вече бях започнал да си чета подаръка и това бе по-скоро машинално действие. Картичката бе може би А6 големина, т.е. 15 х 10.5 сантиметра, на корицата ѝ имаше две тъмни бири с халби до тях, а отгоре с големи, заоблени букви пишеше „Наздраве за теб, верни приятелю!”. Поклатих глава развеселено – макар да беше изкусен сваляч, Скин си оставаше доста неартистичен и простоват в някакви такива жестове спрямо свои приятели – картички, подаръци, изненади. Пожеланието вътре обаче бе типично в негов стил и думите се лееха на потоци, мелодични, завъртяни и танцуващи словоредно. Освен всичко друго, албиносът ми бе написал и малко четиристишие, гласящо:

Ако въздухът над града е тежък и смазващ
и сърце ми се спре от лед навътре полазващ
знам че приют мога да очаквам пред твоя праг
и бързо ще стопиш сивеещият вътре в мене сняг.

В края на посвещението Скин бе нарисувал с химикалка ябълка и я беше оцветил в зелено. Плодът ми напомни за песента, която бяхме слушали с Елия и нещо повече – за странния сън, в който със синекосото момиче катерихме ябълково дърво. Дори два-три дни след него още усещах остатъчна болка, а случилото се блестеше ясно в съзнанието ми – притеснението, страхът от катеренето, ядът при отправеното от момичето предизвикателство. А след изкачването на дървото – ширналият се пейзаж, оттърсил се от задушаващата прегръдка на мъглата, полетата в него и тайнственият град с черно небе отгоре. Прекалено много странни символики имаше тук и те ме притесняваха, приклещваха ме – сякаш вървях срещу незрима стена и с всяка крачка се колебаех дали следващата няма болезнено да ме запрати в тухлите на невидимата преграда. Нишката на странни събития, която бях проследил в нощта преди смъртта на Кат продължаваше – удебелена, набъбнала с нови откровено плашещи и шантави случки, но все пак без ясен изход и значение. Погледнах отново ябълката.

- Скин, защо си ми нарисувал ябълка?
- О, това ли братле. – той се показа от кухнята с бутилка уиски в ръка. – Харесва ли ти? Хич не съм талантлив в рисуването, даже съм си отявлен инвалид, ама си казах, че една малка, деликатна ябълка няма да е толкова трудно начинание.
- Хубава е, ама защо точно ябълка?
- Ами не мога да ти кажа, човече. Спонтанно ми дойде, някаква блеснала за миг идея, хаотично родила се мисъл - знаеш как стават нещата. Защо толкова си се взрял в тая ябълка? – той се ухили – Ако толкова ти се яде ще скоча до някой близък магазин и ще ти взема кило - и то зелени.
- Не бе, заеби. – махнах с ръка. – Просто се учудих, нищо повече. Плодовете като цяло не попадат в топ десет неща, които човек очаква да види нарисувани на картичка-подарък. Стихът ти обаче ми хареса.
- Това е защото изостави поезията и почна да драскаш само разкази, братле. Отвикнал си от качествения материал, конструкциите са адски различни. Това четиристишие е епитомът на бездарната поетика, честно казано – предвидливи рими, скучни образи, някакви безумно драматични глупости, вместо просто да си кажа, че ако нещо стане, ще врътнем по 4-5 бири и ще сме окей. Ама знаеш, че принципно пиша друг тип стихове и тея води не са мои принципно.
- И все пак ми харесва, честно.
- Бооже мили, вие сте като гейове, сериозно. – изкрещя Саня от кухнята. – Я оня да остави бутилката уиски и да почне да реже сиренето, кашкавала и другите глупости за няк’во мезе, пък ти, черньо, си домъкни задника и започни салатата. Аре, експедитивност, моля!
- Ей, майната ти! Аз съм домакинът и аз имам правото да командвам. – извиках аз. – А ти какво ще правиш?
- Ще си направя чай, ‘щото гърлото ми не е на кеф.
- Много ангажираща дейност, няма що. – изсумтя Скин, но се усмихна отворено, без прегради, и за пръв път от много време видях лика на стария албинос, който се бе позагубил напоследък. – Айде да отиваме, че иначе ще ни опищи живота.

В крайна сметка си стъкмихме една много приятна вечеря от печени картофи с шунка и кашкавал. Като добавка имаше салата от домати, краставици и прясни червени чушки, а в чиниики бяхме нарязали отделно кашкавал, сирене и залъчета с намазан хайвер. В много голяма степен богатството на продукти в хладилника ми се дължеше на посещенията на Елия у нас – художничката бе малко разглезена и често се отправяхме на пазар, за да си подбере подходящи за ядене неща при нежелание да консумира просто сандвичи. С щедрите финанси на баща ѝ това бе адски лесна работа и често през иначе оскъдния на ядене мой дом минаваха изискани продукти като хайвер, скариди, специални сортове сирена и други. Такъв тип завъртяни стоки ми бяха достъпни като живеех с нашите, но това бързо се промени при изнасянето ми надалеч от домашното гнездо. Адаптирах се бързо за мое щастие и оттогава разчитах на хляба, сиренето, зеленчуците (в частност домати, краставици и чушки, понякога и лук), картофите, яйцата и някои други лесноприготволяеми продукти. Нямах чисто физическото време да готвя в повечето случаи, макар че бях решил да се науча някой ден при възможност. Финансово пък не можех да си позволя честите поръчки от ресторанти, пицарии или други заведения, въпреки че от тръгването на списанието наново заплатите ни се бяха увеличили с известно количество. Тези бонус приходи обаче отиваха в касичката за нова печка, която все още държеше приоритетна позиция при обзавеждането ми.

- Бе вкусно е станало, пичове сме. – изтрака с вилица Саня. – Къде ти е художничката?
- Малко сме поскарани тея дни.
„Малко” беше изключително умален мащаб на скандала, който се бе развихрил между мен и Елия след избухването ми в офиса. Оттогава не се бяхме и чували въобще.
- Какво штана? – попита Скин, фъфлейки с пълна с картофи уста.
- С една колежка от работа са си наумили, че съм нечий и направиха грозна сценка по време на оперативката. Аз се изнервих, разкрещях се, нарекох ги пикли...и така.
- Хахахаа! – Саня започна да се кикоти. – Човече, как не са те издрали не знам, макар че може би са прекалено заети да се дерат една друга, когато ти не гледаш. Жените могат да бъдат доста тъпи и упорити същества, да не казвам к’ви кучки могат да го играят. Че твърде често са патици е ясна ра’ота.
- Ъъъ...ти си жена. – отбеляза умно Скин.
- Да, ама съм по-практична жена и по-рядко съм патица или кучка. За т’ва пък доста често съм упорита.
- Хитро измъкване.
- Хитро ще е, я. – ухили се тя. - И к’во, Блексън, цупи ти се лигличката, а? А другата?
- Ами и тя ме игнорира, но честно казано, сто пъти предпочитам това пред другото. Напряга обстановката и за другите и пречи на работния ни процес, особено на концентрацията. Мълчанието е много по-добра алтернатива и е лесно постижимо, особено като Елия не е тези дни в офиса.
- На коя държиш повече? – попита Скин и отпи от уискито си.
Това беше третата му голямо, Саня пък бе опустошила половин шише водка, така че вече бяха подпийнали. Аз от своя страна скромно бях изпил две бири.
- Художничката, естествено. С Аля се забивахме преди време, но не е нищо особено. Елия ме предизвиква и интелектуално, и творчески, нещата са съвсем различни.
- Доста хлътнал звучиш. – изсмя се албиносът. – Ако видя теб – Блек, човече!, влюбен, сериозно, ще се откажа от поезията и ще се гмурна в леярството, примерно.
- Не се изхвърляй, Скин.
- Хахаа, виж го колко е сериозен обаче. – избъзика ме и Саня, пригласяйки на приятеля ми. – Страхова невроза имаш от тая любов, черньо, сериозно. Що тогава не запознаеш ей тоя сладур тогава с тази твоя колежка, за да ѝ врътне главата?
- Не мисля, че е нейн тип, честно казано.
- Не си пада по албиноси?!
- Ей, за малко да се обидя. – нацупи се мнимо Скин.
- Айде бе, аз съм чувала, че албиносите имат по-големи...
- Откъде пък си чувала?
- Ми отнякъде. Що, ти нещо да не се засегна, че твоят нещо не е наред?
- Окей си ми е моят. Ако искаш да ти демонстрирам?
- А, на мен да ми демонстрираш – дай на кукличката, дето е колежка на черньото по-добре.
- Ми да, ама тя не ме иска.
- Бе, не те иска – не те е видяла, затова. Блексън нещо се прави на интересен и си я пази като резерва, сигурно иска да ги врътка двете.
- Ей, верно. – Скин отново отпи от уискито си. – Представяш ли си какъв е хитряга?
- Чука едната тук, след което какъвто е интелектуалец много умно я разкарва, за да дойде другата. Чиста работа, човече!
- Е няма ли да се измори по някое време ебаси?
- Абе да, друг път – нашият Блеки си е машинка, просто го крие зад тайни порно разкази. Убедена съм!
- И всичко това поради пустата сексуална фрустрация...
- Ама той сега не чука никоя? Значи наистина си е фрустриран...
- Трябва да му помогнем.
- Съгласна съм. Ама как?
- Не знам. Ти знаеш ли?
- Ми и аз не знам, може би да му поръчаме проститутка?
- Тамън ще напише някой разказ за курвите!
- Дали?
- Убеден съм, даже си го представям – в него ще се разкриват душевните (и не само) дълбини на...Абе, братле, що си се захлупил така?
- Защото бръщолевите глупости и сте пияни. – измърморих аз, дъвчейки покривката. Бях си зарил лицето в нея в театрален жест на отчаяние. Всъщност ми беше адски приятна неадекватната им компания и Саня бе успяла да отпусне малко Скин, давайки му поле на изява.
- Той ни се цупи. – отбеляза Саня.
- Само се прави, нищо повече.
- Ей, черньо, имаш ли против да останем да спим тук?
- Ще останем ли?
- Ми ще останем, що не. Ако той няма против де.
- Всъщност няма значение, защото вие вече сте го решили, нали?
- Виж го колко е умен. – доволно заклати глава Скин.
- Понякога му се получава, факт.
- Ама уискито ми свърши...
- Ще купим ново. Тоест той ще купи, ‘щот ние вече сме пияни.
- Ей, братле, ще купиш ли?
Въздъхнах.
- Ще купя, тъкмо да мина през аптеката да си взема и аналгин, че главата ще ме боли от вас.
- Албиносе, май е фрустриран наш Блеки?
- Ми казах ти да му помогнем, ама и ти си една...
- Абе...
Другите думи се заглушиха от затварянето на вратата и ухилен заслизах по стълбите. Приятелите ми бяха успели да отмият притесненията и напрежението, което се бе натрупало в мен през последните дни. Смятах наистина да купя още алкохол - и може би някое и друго кило ябълки – просто така, за символиката на нещата.

Изображение: Green apple by dh6art

Кавги

На сутринта се събудих изморен и с подпухнали очи, сякаш въобще не бях спал. Забих поглед в тавана и съвсем сериозно се замислих дали нещо не е наред с главата ми. Сънят със синекосото момиче толкова граничеше с реално преживяване, че бе налудничаво. Сякаш всичко се бе случило наистина, бях докоснал топлата ѝ ръка, бях изкатерил огромната ябълка и бях видял полята, горите и катраненочерното небе над блещукащия град. По дяволите, нищо чудно нещата около Кат да ми бяха врътнали шайбата. Цветни хора, които ме изяждат по улиците на град с хорър оттенък, взет от мой преди това написан разказ, а след това гигантски ябълки и момиче, което ми се бе привиждало вече два пъти преди това? Бих си един шамар, после още един. Трябваше да се стегна, нещата не вървяха на добре. Сигурно загубата на Кат ми бе повлияла и на по-дълбоко ниво, което още не осъзнавах (а можеше и въобще да не осъзная), но бях мъж и се очакваше да съм стъпил стабилно на краката си, поне относително. Замислих се дали да отида на психолог за някоя и друга консултация, но ми бе мъглява ползата от тази професия и бях крайно скептичен към нея още от години насам. Може би ми трябваше малко физическа активност, някакво ново хоби, да започна да пиша по-често (след „Градът умира в синьо” бях занемарил малко творческата дейност), да излизам повече с приятели...Щях да се справя някак с разнообразяването на живота си като метод на самолечение. Ако имах нужда, естествено, укорих се наум. Бях се възприел като психично болен, а всъщност просто бях под напрежение и няколкото кошмара ме бяха попритеснили – ако броях последния сън за кошмар, естествено.
Скочих от леглото енергично и болката така ме проряза, че се сринах на пода на колене. Имах отвратителна мускулна треска, която беше схванала китките ми, прасците, колената – въобще, всичко около областта на ръцете и краката. Едва можех да се мърдам, а рязкото движение все едно бе разкъсало мускулите ми. Сърцето ми затуптя още по-силно и стиснах очи. Нещата ставаха още по-налудничави. Не бях правил нищо кой знае колко натоварващо вчера – освен ако не броим изкачването до апартамента ми на единайстия етаж заради отново разваления проклет асансьор. Това обаче в никакъв случай не би ми повлияло така – въпреки, че не спортувах толкова често, бях физически окей, атлетичен и гъвкав. Абсурд бе изкачването на стъпалата да предизвика такава мускулна реакция – особено пък за ръцете ми. Тогава оставаше само една логична причина – сънят да е бил истински. Но какво значи един твой сън да бъде реален, по дяволите?
Изправих се и понакуцвайки се изправих срещу огледалото. Огледах се добре – нямаше никаква промяна в мен, нито една драскотина където и да е по тялото ми (а на места клоните на ябълковото дърво ме бяха раздирали). Въпреки това мускулите ми пулсираха постоянно и при всяко съвсем кротко и пестеливо движение реагираха остро.
- Какво значи един твой шибан сън да бъде реален? – изсумтях, преповтаряйки мисълта си отпреди малко.

Естествено, из романите и фикцията на изкуството често се лансираше темата за заживяването в сънища, за наличието на друго светове, за докосването между тях и прочие тематики. Вероятно всяко човешко същество в един или друг етап от живота си се е замисляло какво ли би било да живее друг живот като друг човек, на друго място, с друго обкръжение, в други условия и прочие. Фантастиката и фентъзито като литературни жанрове, както донякъде и пост-модернизма се занимаваха с наличието на вселени, абсолютно различни като порядки от нашия свят. Но всичко това се ограничаваше в изкуството и никъде другаде, не в реалния живот! Тръснах глава и отново разпънах ръката си. Мускулите отново реагираха болезнено и се отказах. Нямаше никаква логика, беше абсолютно психарско – и въпреки това явно някаква част от мен (или целият аз като „аз” в онзи свят) се бе пренесла в онзи мъглив пейзаж с ябълково дърво и синекосо момиче. Същата тази част (или целият „аз”) бе изкатерила дървото със същите тези ръце и крака и бе вперила поглед в далечината, където имаше град с черно небе над него. Момичето с цветна коса бе казало, че това е нейният свят. Не, бе казало, че онзи град там бе нейният свят – пространството с дървото, в което се намирахме, явно бе terra incognita, междинен свят между моя и нейния, някакво странно селение. Или не?
Направо ми идеше да зарева и да си вкарам главата в хладилната камера, за да охладнее малко от цялата абсурдност на ситуацията. Реших обаче, че и без това ще имам прекомерно време да блъскам главата си над парадокса през деня и припряно се заприготвях за работа. Очакваше се всички да присъстваме в офиса днес и щяхме да проведем нещо като оперативка – само че при нас оперативките винаги бяха адски неформални и неангажиращи, освен ако Йег не бе набрал някому.

По време на пътуването ми натам все още тлеещата болка по Кат и абсурдния сън се преплитаха и всяко се бореше да вземе надмощие над другото и да окупира съзнанието ми. Дори когато си включих плейъра и заслушах някаква бясна електроника, която принципно пречистваше всякакви мисли от мозъка, не успях да си отдъхна. Умората от недоспиването и мускулната треска се придружиха от главоболие, което сякаш ритмично си тактуваше с пулсирането на мускулите из цялото ми тяло. Сигурно съм добил абсолютно жалкарски вид, защото при влизането ми в офиса всички впериха погледите си в мен.
- Блекски, нек’ва бурна нощ си имал, а? – захили се Мартин, а на мен ми се прииска да забия юмрук директно сред ухилените му зъби.
- Имах неспокойни сънища.
- Мокри, а, палавнико?
Показах му среден пръст и влетях покрай Аля, Елия, Ерин и другите присъстващи. Тръшнах вратата на редакционната, където Йег седеше в обичайната си поза и изучаваше полулегнал някакви документи. Веждите му се вдигнаха при бурната ми поява.
- Знаеш ли, Блеки, чудя се – кога за последно се появи по нормален начин? – той почеса темето си. – Толкова ли ти е трудно, или имаш някакъв странен афинитет към блъскането на врати?
- Заеби, Йег. – проснах се на стола срещу него и изстенах. – Имаш ли нещо за глава? Ще експлодира всеки момент.
Той се изправи, отиде до шкафчето и извади таблетка, чаша и шише минерална вода, след което ги сложи пред мен.
- Благодаря. – казах съвсем искрено и преглътнах. – Какво ще правим днес – гледам, че сме пълен екип, както се очакваше.
- Да бе, да не повярваш. Честно казано, момчето ми, нямам идея. Нещо повече – дори нямам критики към вас, най-вече към девойката ти...
- Не е „девойката ми”.
- Все едно бе, Блеки, към червенокоската. Повече е „твоя”, отколкото си мислиш, разбирам ги аз тея работи. Ако знаеш аз като бях млад, колко такива неща съм гледал и как сега мога да...
- Йег, по същество, моля те. Ще ми се пръсне главата, а ти ми бръщолевиш тук.
- Отвратителен ставаш като те цепи тиквеник, Блеки. – той започна да снове насам-натам, а аз затворих очи, защото това само ми влияеше по-зле на положението. – Както и да е. Няма какво много да говорим, сериозно. Списанието върви с пълна пара, даже по-добре отпреди – Елия се справя страхотно и привлякохме доста нова аудитория с нейната рубрика. Твоите материали са узрели, по-улегнали и изпипани, личи си, че си влезнал в такт и знаеш какво правиш. Аля изнамери много интересни факти и класации за нейния ресор и жените направо полудяха по проекта. Мартин и Ерин пък отразиха цяла редица концерти от всякакви жанрове и меломаните сигурно са изяли тяхната секция до последната буква. Ян и Леон се бавят с големия си материал на икономическа тематика, но измислиха няколко конспективни документални текстчета за кейнсианството и монетаризма, така че и тук всичко е тип-топ.
- Звучи супер. Значи няма да се налага да слушаме фученето на нашия любим главен редактор.
- Явно, Блеки, явно. Хайде сега си надигни задника и да отидем при тях да обсъдим нещата. Стига си се мотал и излежавал, не си единственият, който го боли глава.
Той взе чашата си с кафе, сръчка ме като преминаваше покрай мен и влезе в главното помещение. Изстенах, прокълнах изминалата нощ с проклетия сън и проклетата сутрин, която вече преминаваше в проклет обяд и се завлачих към проклетата стая. Понеже нямахме отделна съвещателна зала, уговорките ни ставаха на крак там, където принципно се работеше. При нужда всеки си сядаше на мястото и записваше детайли около текущия си проект или очакването дейност. Всички мълчаха и се бе настанила някаква тягостна атмосфера, която се усещаше адски силно. Йег си почеса носа.
- Не сме на плюсови градуси нещо, а, банда. Къде е Аля?
Сега забелязах, че русата ми колежка наистина липсваше. Един метнат поглед по лицата на присъстващите и особено това на Елия набързо ми разясни картинката.
- Сдърпаха се с Елия и отиде нанякъде. Не бе, сигурно скоро ще се върне, няма шаш. – опита се да ободри обстановката Мартин, но не му се получи.
Въздъхнах и захвърчах навън, като не пропуснах жлъчния поглед на художничката, на който отговорих с намръщване. Не ме интересуваше какво ставаше между двете и дали аз бях причината, но офисът не беше детска градина и аз лично нямаше да позволя подобни глупости тук. Затрополих по стълбите и слязох до входа долу. Аля стоеше отвън и пушеше (в цялата сграда пушенето не бе позволено), гледаща неопределено нанякъде.

Отворих вратата и застанах до нея, без да казвам каквото и да е. Тя ме мярна с очи и пак се загледа напред, дърпаща от цигарата.
- Момиченцето ти е пълно дете, знаеш ли.
- Не е „момиченце”, пък още малко е „мое”. Но понякога наистина се държи детински.
- Защитаваш ли я? И ако тя не е „твоя”, то според нея май ти си овързан с бодлива тел и ти е закичен знак „Не пипай – мое!”.
Изстенах. Две жени да ревнуват една от друга е едно от най-отвратителните неща, които може да ти се стоварят на главата. Като се прибави и факта, че целият триъгълник се случва и на работното място, ситуацията трудно можеше да стане по-неподходяща.
- Слушай, не съм ничий. Това включва и теб, защото и ти се държиш като тринайсетгодишна. – тя отвори уста да възрази с гневна физиономия, но размахах пръст. – А, не, няма да ми зяеш. С Елия ще се разправям по-късно, но ти си ми паднала сега. Не ме интересува какви са ви отношенията една към друга и спрямо мен, но няма да въвличате и другите от офиса в тях. Разделяйте личния си живот от работата, ‘щото иначе – лошо. Аз няма да търпя такива простотии, подозирам, че другите – и най-вече Йег – също. Оползотворете енергията си не в кавги, а в качествен работен процес. Другото не ме интересува.
Аля хвърли гневно фаса на земята и го стъпка с токче, високо почти петнайсет сантиметра - предизвикателна както винаги. Кукленската ѝ физиономия беше навъсена, устните ѝ се бяха нацупили демонстративно. По дяволите, защо бяха такива деца!
- Тя започна.
- Мамка му, хич не ми пука кой е започнал. Допуши си цигарата, значи сега се качваме нагоре и си провеждаме срещата на екипа без намусени лица и жлъчни подхвърляния. Няма да те карам да ѝ се извиняваш, но ще се държите прилично, без да спъвате работния процес на всички ни.
- Това, че е дъщеря на шефчето с кинтите не значи, че е господарка на света.- промърмори блондинката по-скоро на себе си и затрака с токчетата нагоре по стълбите.
Настроението горе не се бе променило за кратката ми липса. Хората лесно се демотивират при караница в службата, дори да не са страна по конфликта и не ги пуска толкова бързо – сигурно заради ограниченото, тясно пространство, в което се намират. Само аз и Йег не бяхме повлияни, защото не бяхме присъствали на сдърпването, но докато той бе по-скоро любопитен и насмешлив, гневът туптеше с бързи и отекващи удари в съзнанието ми. Когато Аля мина покрай Елия, художничката я бутна леко и русокоската се олюля.
- Кучка! – изсъска тя, а Елия тръгна към нея пред погледните на останалите.
Това вече ми дойде прекомерно нанагорно и ударих силно с ръка по едно от бюрата. Проряза ме болка поради мускулната треска, но бях тотално врътнал и не обърнах внимание.
- Абе, да му еба майката, я се стегнете! – изкрещях може би малко по-силно, отколкото трябваше. – Държите се като шибани пикли и това освен, че ме дразни отвратително много, пречи и на околните. Казах го на Аля, ще го кажа и на теб, – обърнах се към Елия – в работна среда няма място за такива простотии! Това се отнася за всички желаещи. Тук сме като колектив и ще работим като такъв, а няма да се заяждаме като развързани диванета! Ако не Йег, аз няма да го позволя. Ясно ли е? – всички се бяха смълчали и слушаха стеснително, особено Аля и Елия. – Ясно ли е? – изкрещях отново.
- Да. – отвърна ми нестроен хор от шест гласа.
Мартин се подхилваше, но бе явно впечатлен, Ян и Леон ме гледаха втренчено, все едно бях пробил земята и след това се бях изпикал в краката им, Ерин пък нервно подръпваше златната си обица. Двете замесени бяха забили поглед в пода и не смееха да го вдигнат. Добре, бях се справил за момента.
Йег едва сдържаше усмивката си. Смешно му беше, докато аз излизах от кожата си!
- Вижте, Блек си е прав. – каза той със спокоен тон. – Не трябва да си губим фокуса с кавги. Вървим много добре и сме на прав курс, всякакво отклонение от него и раздор би ни коствало гребена на вълната. А ние силно сме я захванали тази вълна, да знаете. – той взе неизменният си червен тефтер и изискана сребриста химикалка от бюрото до него. – Укротете страстите – Блеки, ти също, и дайте да видим какви са проектите ни за следващия период. Хайде, банда, очаквам вашите неизменно свежи идеи!

Изображение: shout by jk3y

Светът, в който живея

Истината е, че световете гравитират близко един до друг, описват окръжности, които заплашват да докоснат техните ръбове, да ги сблъскат и да родят нещо ново, неподозирано и съдбовно от този допир. Това не се случва особено често, но не се случва и прекалено рядко – мембраните между тях изтъняват, тези полупропускливи обвивки на реалностите, придаващи едновременно форма и смисъл. Тогава единият свят се влива в тялото на другия, сънят и реалният бит се сливат, плътта на световете става обща и трудна за разграничаване и попива в себе си съдбите и живота на всичко, което пъпли по земите на тези сфери.
Нощта все още е млада, когато едно момиче със синя коса впива своя кротък поглед на своите зеленикавокафяви очи в катраненочерното небе. Не очаква да види нещо, което да пробие мрака на небосвода – той винаги е бил такъв откакто се помни, а и откакто нейните родители са се помнели. Може би небето е било същото и тогава, когато родителите на нейните родителите, и родителите на родителите на нейните родители са обитавали тези земи и този град. Нещо като наследство, тегобата на замлъкналите небеса, укоризнено наказващи тези, които живеят долу със своята тъмнина. Защото ден в този свят, над този град няма.
Въпреки тази монотонност на чернотата, взорът ѝ остава вперен нагоре, като тиха, неизказана молитва. Така би помислил някой страничен наблюдател, но всъщност, ако се вгледа из ситните пъстри петънца на очите ѝ, ще види стаен зелен пламък в тях. Тънката усмивка отново заиграва по красивите ѝ устни – така, както е танцувала прекомерно малко пъти, последния – съвсем наскоро, когато всичко е започнало. Тя не знае какво точно е започнало, няма дори смътна представа, но усещането я кара да се усмихва, да усеща някаква лекота в себе си. Някакво настървено очакване, без да се знае очакване на какво.
Момичето със синя коса затваря блажено очи и вдишва тежкия въздух, наситен със скръб и напрежение едновременно, наситен с болезнените ѝ спомени и със спомените на умрелите, които носи в себе си. До нея един огромен мъж се надига и също поглежда небето, след което се обръща към нея, осветен от мъжделеещата улична лампа. Половината му зъби ги няма, но усмивката парадоксално е впримчваща, подкупваща и приятна за гледане.
- Идва. – отронва той с боботещ, кънтящ из стените на полуразрушената къща глас.
Груб изглежда този човек, груб с всички свои черти и с големината си и със стойката си, но далеч не е така. А гласа му е пропит със същото очакване, което е гряло в очите на момичето до него. Дълго са се крили тук, дълго и техните събратя и сестри са обитавали порутени сгради в търсене на спасение и подслон от тях.
- Идва, да. Който и да е наистина освен името си и каквото и да донесе. – изшепва синекосата и затваря отново очи. – Трябва да го посрещна, Херцоже мили.
Огромният мъж кима и докосва слепоочията ѝ нежно, за да помогне с идването на съня. Тя заспива, а той бди над нея. И очаква, застинал в мрака, сред разрушената сграда с мъжделееща лампа отпред - исполин в черното на града.

***

Метнах папката с материалите ми за анализа на леглото, включих някакъв чилаут на лаптопа и директно влязох да се къпя. Денят бе съсипващ, имаше много работа, а Кат все още туптеше като спомен в ума ми – нищо, че бяха минали две седмици и болката се очакваше да намалее. До някаква степен това бе добре – значеше, че наистина съм държал на нея като човек, но понякога исках да разкарам тези вериги, опасващи сърцето ми и да подишам малко свободно, без скръб. Елия помагаше, Скин също – макар че като се събирахме да пием по бира бяхме като ходещи оплаквачки. Оставаше само да си навлечем черни доспехи и картинката беше пълна. Многото работа хем помагаше, хем усложняваше цялата ситуация, но нямах друг избор – идва един момент в живота, в който каквото и да ти се случва трябва да продължаваш и преко сили да се активизираш, защото никой не ти позволява да тъпчеш на едно място.
С такива мисли си взех душ, след което се метнах в леглото и забих поглед в тавана. По някаква причина последните дни нямах желание да гледам картината с абортиралата жена – сякаш тя бе виновна за случилото се с Кат и всички нещастия в последно време, макар че нямаше никаква логика в това. Затворих очи и се заслушах в музиката – чилаута неслучайно е с такова име. След няколко минути вече се унасях, но вместо да изключа песните се понесох на вълната. От време на време се случваше да заспивам на музика и при правилен подбор сутринта се чувствах адски освежен и одухотворен. Черната пелена се спусна над очите ми и заспах.

***

Мъглата се стелеше и обвиваше краката ми, изкачваше се по линията на тялото ми и замъгляваше погледа ми. Не виждах особено накъде ходя, но след онзи кошмар с града целият изтръпнах – да не би пак да бях обратно сред цветните хора, само че този път градът да бе скрил своята чудовищност в мъглата? Колебливо започнах да крача из пространството, лутайки се в неяснотата. Слухтях за всеки евентуален звук, който да ми подскаже нещо, да ме предупреди, да ми даде готовност, за да мога да реагирам. От време на време махах с ръце около себе си, за да се докосна до нещо, което да ми даде ориентир, но без успех – сякаш бях увиснал в пространство, което бе изтъкано само от въздух и проклетата гъста мъгла. Изругах и продължих да ситня „напред”, каквото и да означаваше това като посока в този случай. Можеше преспокойно да правя кръгчета без да осъзнавам. След известно време пред мен – може би на пет-шест метра, максимум видимостта в тази мъгла, се изправи силуетът на дърво с някаква фигура до него. Тръпки полазиха по гърба ми, свих юмруците си и стегнах стойката си, готов за евентуално нападение. Нищо чудно да бе някой от цветните хора или нещо друго, което да ме застрашава по някакъв начин. Фигурата поклащаше главата си и държеше нещо в ръка, което ме изправи на нокти още повече. Застинах в изчаквателна позиция, обмисляйки как да атакувам натрапника при нужда, но фигурата се размърда – явно ме бе видяла.
- Не се притеснявай. – каза приятен момичешки глас и аз се поотпуснах малко. Въпреки това останах нащрех, защото можеше да е някаква уловка.
Приближих се и мъглата се поразкъса, защото бях близо до момичето и дървото. Заковах се на място и дъхът ми спря, а сърцето заби лудо. Момичето със синя коса отхапа от зелената ябълка с хрускащ звук и ми се усмихна с онези розови устни, които бях запомнил от трамвая и след това – от стъклото на прозореца на апартамента ми.
- Все едно на война идваш. – тя се пресегна и откъсна друга ябълка от дървото, явно оказало се ябълково. – Хубави са, вземи си.
Огледах подозрително първо плода, после ръцете ѝ, сетне погледът ми зашари наоколо. Сцената ми приличаше на шантава интерпретация на легендата за Адам и Ева, само че този път змията липсваше, освен ако мъглата не бе решила да поеме ролята. Същевременно обаче мнителността ми се бореше със спокойствието, което струеше от момичето. Не знаех защо точно, но ѝ вярвах, сякаш имаше някаква свързаност между нас, а сцената с трамвая и прозореца бяха само мимолетни части от нея. Струваше ми се неправилно да я подлагам на съмнение, абсолютно противоречащо на всяка логика. Ако бе искала да ми навреди, щеше да го е направила досега, нали? Имаше достатъчно шансове. От друга страна пък какво ѝ пречеше да е плела мрежа – досущ като мрежата на тази гъста мъгла около нас, за да ме вкара в капан чак сега?

Тръснах глава и импулсивно взех ябълката от ръката ѝ, след което отхапах. Още малко и щях да полудея от тези безумни мисли, така че по-добре да действам директно. Плодът бе кисел, но сочен, соковете му изпълниха устата ми и доволно замижах с очи. Осъзнах, че бях гладен и жаден, а ябълката утоляваше и двата нагона на тялото и съзнанието ми.
- Благодаря.
- Няма защо. Много си плашлив.
- Не те познавам. – и пак странното чувство след тези думи, все едно съм я познавал от толкова дълго време.
Тя впи ръце в дървото, вдигна крака и започна да се катери без да казва нищо. Отново бе в скъсани дънки и гледах слабия ѝ, но хубаво оформен задник докато се придвижваше нагоре по тъмния, дебел дънер. Пак носеше черното палто и се зачудих как то не се закача из клоните на дървото – а те самите сякаш страняха от него, отдръпваха се и даваха път на синекосата да продължава все по-нагоре и по-нагоре. Вече едва я виждах, защото ябълката бе висока, а мъглата все още се стелеше около мен. Стори ми се, че момичето ми маха от короната на дървото, подканвайки ме да отида при нея.
- Не мога да се катеря! – извиках ѝ, а в отговор тя се изсмя.
- Естествено, че можеш. Хайде, опитай.
- Но аз наистина не мога, повярвай ми. – възразих, и бях абсолютно прав.
Когато бях доста малък – скоро бях навършил осем години, се бях покатерил на една череша, за да бера сладките ѝ, тъмночервени плодове. Обожавах череши, за мен те бяха най-вкусният, най-примамливият и най-изкусителен плод. В квартала, далеч от прашните улици, имахме една огромна череша, която цъфтеше с най-хубавите цветя и в ранно лято вече се отрупваше с плодове. Заедно с други деца от квартала се катерехме по клоните ѝ и обирахме сладките череши с поаленели усти от месото им и стичащи се сокове по дрехите ни. Това бе второ лято, през което се катерих по огромното дърво и бях добил тренинг, да не говорим, че обикалях сума ти други овошки в търсене на плодове – джанки, ябълки, какво ли не. Примижал се тъпчех със сладките череши и събирах в джобовете си плодове за пъзльовците долу – две момчета на моите години, които имаха страх от височините. Видях на съвсем близко разстояние от мен клон, отрупан с изключително тъмночервени череши – това значеше, че са по-сладки и по-сочни от другите, по-зрели и натежали, и като хипнотизиран започнах да стъпвам по клона към тях. Дотам бях впечатлен, че въобще не гледах къде ходя – в ума си представях как дъвча охотно вкусните плодове; в устата ми се бе събрала слюнка, която предусещаше сочното им месо. Виковете на приятелите ми стигнаха прекалено късно до мен и клонът се скърши под краката ми. Не бях на прекомерно високо, затова само си счупих десния крак и стоях с гипс известно време след това. Болката от счупения крайник и отвратителното чувство по време на краткото ми падане обаче бяха породили фобия от повторно качване на дървета след това – и то с право. Ябълката пред мен – с виещото се синекосо момиче из короната ѝ, бе предизвикателство, което ми се струваше непосилно. Всеки клон сякаш бе готов да поддаде веднага, докато се катеря по дървото, за да ме прати отново към земята – така, както се бе случило с черешата в детството ми.
- Не мога! – провикнах се отново, някак извинително и с пламнало лице.
Шубелясвах се пред синекосото момиче и ме беше срам. Та кой обича да показва слабостите си и и да изглежда страхлив и несигурен пред другите?
- Ако не се качиш ще останеш в мъглата! – провикна се тя от короната. – Хайде, размърдай си глупавия задник и се стегни!
Ядосах се и лицето ми почервеня още повече. Отметнах кичур от черната си коса и вкопчих ръце в дървото. За непозната говореше доста нахакано и искрено ме издразни, но това, което ме разгневи още повече бе факта, че имаше право. Мощна вълна от адреналин запулсира из съзнанието ми, надъхвайки и активизирайки ме. Започнах да се катеря бавно, използвайки грапавините, клоните и всякакви други образувания по ябълката, които да ми помогнат за изкачването. Адреналинът все още бушуваше, но приливът му започна да намалява, на няколко пъти погледнах надолу и забавих темпото. Изпотих се, започнах от време на време да хлъзгам краката си по клоните – моменти, в които целият изтръпвах, а и в които и без това силно туптящото ми сърце напираше да разкъса гърдите ми. От време на време синьото момиче се провикваше, за да ме окуражи и предизвика, и тогава ръцете и краката ми се задвижваха сами, вкопчваха се в дънера, клоните, неравностите, и подновяваха устремения ход нагоре. Ръцете ми бързо се измориха, защото не се бях катерил отдавна и бях забравил, че краката са крайниците, които са основната сила в такъв случай. Започнах да правя малки паузи, за да успокоя трескавостта в пръстите и китките си, после се изправях и пружинирах на краката си.
В крайна сметка успях да стигна и се озовах в короната на ябълката. Тя бе оформена като малка кръгла платформа, обградена от дебели клони – сякаш някой си бе играл да уравни това пространство и да го шлифова по някакъв начин. Седнах безпомощно и абсолютно пребит, а синекосото момиче ме гледаше усмихнато и без да казва каквото и да е. След някакво време – когато си бях починал достатъчно, за да се държа на краката си – но все още треперейки, се изправих срещу нея.
- Е, и сега какво?
Розовите ѝ устни се изкривиха нагоре с плавно движение. Тя хвана ръката ми и в този допир се побра толкова топлина, колкото никога не бях усещал при досег с друго човешко същество. Побрах пръстите си около нейните и я оставих да ме поведе към един по-дебел клон, опасващ „площадката” ни.
- Виж около себе си. – каза тя, впила очи в околностите жадно.
Проследих погледа ѝ и застинах.
Не знам колко бе висока ябълката, но имах чувството, че сме се изкатерили десетки, не – стотици метри нагоре. Осъзнавах, че съм в сън, но дори тук това бе абсурдно. Мъглата се бе разсеяла, нямаше помен от сивкавите ѝ, гъсти талази. Наоколо всичко бе осеяно с полета и гори, пасторално спокойни и невъзмутиви в нощта. Небето бе мастиленосиньо, осеяно с множество звезди и също излъчваше спокойствие, някаква умиротвореност и дружелюбна застиналост. Почувствах се едновременно свободен и смирен, сякаш бях в своебразна мека.
Разстлах погледа си още по-надалеч, отвъд близките полета и гори, и това усещане мигом бе разрушено. В далечината се виждаха мъждукащи светлини, жълтеникави и многобройни – явно имаше някакво селище. Осветлението само по себе си не бе смущаващо, макар и да бе извън цялостната картина на природно спокойствие и липса на каквото и да е човешко присъствие. Това, което се пресегна като тъмна ръка и засенчи смирението ми бе небето над този град – черно, катраненочерно, без нито една звезда, намръщено, гневно и жестоко. Гледайки го се почувствах застрашен, примитивен страх обхвана съществото ми, започнах да треперя. Нещо с този град не беше наред, нещо странно и защо не зло по интуитивната ми преценка.
- Какво е това там? – попитах неопределено, сякаш се подразбираше за какво говоря.
Момичето със синята коса ме погледна и погледът ѝ вече не бе жаден, в него също се таеше страх и смущение.
- Там е светът, в който живея.

Изображение: Apple Tree by Ahmed M Sabry

Белият лист, който отприщва твоята река

Погребението на Кат бе най-тъжното събитие, което бях преживявал досега в живота си и ме разтресе изключително много. Събралите се да я почетем не бяхме много – аз, Скин, Саня, която бе заровила временно томахавката между тях двамата в името на моралната подкрепа, Елия, която постоянно ме стрелкаше с тревожни погледи, няколко колеги от университета, най-близките приятели и приятелки на Кат и не на последно място – Клок. Бях му се обадил още същия ден след разговора с полицаите и той бе приел изключително тежко новината, много по-присърце, отколкото за който и да е друг свой пациент. Това си личеше и сега, веждите му бяха сбърчени, очите му бяха влажни, а на лицето му ясно бе изписана тъгата. Замислих се как смъртта на Кат бе повлияла толкова иначе несвързани съдби – за пръв път виждах който и да е от нейните приятели, но ето, че скръбта ни бе еднаква и ни правеше единни по някакъв начин. Между Клок и мен имаше разлика от цяло едно поколение, както и толкова други несъвместимости, но и двамата стояхме до мраморната плоча с инициали и раздирахме малко или много сърцата си. Родственици на Кат липсваха. Не бяхме успели и да уредим поне това тя да лежи в покой до загиналите си в катастрофа родители. След церемонията всеки се разотиде нанякъде, но не и преди символно да завършим цикъла на споделяне, който бяхме преживели за този час и половина. Всеки от нас на сбогуване потупваше и прегръщаше с особена нежност и мекота другия, сякаш да му вдъхне кураж, да каже „И аз страдам толкова, колкото и ти” и да заключи болката, която бяхме изляли около плочата. Запомних ярко това, за да го претворя някой ден на белия лист – както и всичко останало. Клок ми каза, че ще поддържаме връзка и ме помоли да се държа на крака, Саня ме погледна бегло, кимайки леко към Скин с въпросителна нотка и когато ѝ кимнах ответно, го забута лека-полека към тях, приятелите на Кат и колегите ни от университета си тръгнаха на по-големи групички в малки траурни процесии. Аз постоях още малко на гроба на Кат, Елия стоеше на сантиметри от мен – достатъчно близо, за да знам, че ме подкрепя и достатъчно далеч, за да не ми се натрапва в този момент. Няколко минути просто гледах името на плочата, проследявах извивките му, взирах се и в оставените цветя – бе първата седмица на април и пролетта се бе събудила изцяло с всичката пъстрота на сезона. Когато реших, че ми стига толкова съзерцаване се обърнах към Елия и ѝ кимнах, че може да тръгваме.
- Може ли да остана при теб? – попита тя единайсет етажа над града и неговите форми, на прага на вратата ми.
- Не мисля, че съм особено добра компания днес.
- Ако хората общувахме един с друг само тогава, когато сме слънчеви и добра компания, щяхме да сме едни доста тъжни и непознаващи се същества. – тя погали главата ми. – Хайде, Блек.
- Добре. – ключът изщрака и вратата хлътна с изскърцване. – Но съм те предупредил, да знаеш.

Всъщност изключително много оценявах това, което художничката правеше за мен – и сега, и принципно. Отношенията ни бяха прекомерно дълбоки и може би дори всеотдайни, особено за толкова крехко познанство от два месеца и малко. Това важеше във всякакъв аспект – и в списанието, където тя се вслушваше в съветите ми въпреки детинските си избухвания понякога, и в чисто битов план, и в интимната комуникация между нас, обвързана със световете на нейното и моето изкуство. Нито аз, нито тя бяхме обсъждали каквото и да е сериозно около връзката ни – може би защото и двамата не бяхме такъв тип хора. Въпреки това и двамата споделяхме нещо, което много двойки сигурно не бяха достигнали въпреки горещите си словесни излияния и месеците, прекарани заедно. Докато наблюдавах Елия как прави пържени яйца, седнал на пода и скръстил крака, се замислих. Ако някога съм бил най-близко до любовта, то това чувство бе точно сега, насочено като стрела към червенокосото момиче, което бе застанало пред мен. Това не означаваше, че я обичам – така, както и тя не ме обичаше или поне не го бе казала. Дълбоко в себе си бях доста скептично настроен спрямо цялостната концепция на любовта и всичко, произхождащо от нея. Но в стомаха ми се бе загнездила удобна топлина като знаех, че Елия е наоколо, особено в такива моменти, и я е грижа – топлина, примесена със сложната сплав от благодарност, умиление и задоволство.
Докато я гледах как се вихри из кухненския бокс се сетих за песента, която Кат бе споменала. Как се казваше? Станах рязко и седнах пред лаптопа, като се опитвах да си спомня името на песента. Apple нещоси беше.
- Мамка му. – измърморих. – Как се казваше тъпата песен...
Затворената врата в съзнанието ми щракна най-сетне. “Bad Apple” бе наименованието ѝ. Поразтърсих се из интернет и я намерих след известно мотане. Оказа се, че “Bad Apple” всъщност е “Bad Apple!!” с две удивителни, които сякаш да подчертаят някаква нейна символна значимост. Добутах пепелника и палнах един фас, слушайки електроник-поп песента и вокалите, изпълнени с нежността на млад момичешки глас. Загледах се в черно-белите сменящи се картинки, една постоянна борба между светлини и сенки, и открих какво бе имала предвид Кат. Затворих очи, дръпнах от цигарата и пробвах да си представя града в черно-бяла окраска. Контурите бяха много по-ясни, макар и още до някаква степен мъгляви, сякаш бях пробил нещо от защитата му, бях нахлул в обвивката. Нямаше хора този път, нямаше ги безликите цветни жители, които ми се бяха нахвърлили в съня – само черни улици, неизменно зелената трева и синьото небе, и бели, навъсени сгради.
- Звучи доста яко, Блек! – извика Елия от бокса, когато песента свърши и аз отворих очи. – Пусни го пак.
- Окей.
Честно казано, песента и на мен ми хареса много. Имаше нещо хипнотично в нея, освен това я възприемах като някакъв завет от страна на Кат преди да се самоубие. Понеже не разбирах японски – езика, на който се пее, се поразтърсих за значението на текста. Стиховете бяха направо шокиращо противоречащи като послание на по-скоро жизнената и танцувална мелодия. Лирическата героиня говореше за пълна липса на принадлежност към света, за умора от всичко, за непознаване на самата си същност и сходни депресивни състояния. Поразтърсих се допълнително за факти около смисъла на песента – нещо в мен ме подтикваше именно поради символиката, която Кат бе вдъхнала в нея. През това време Елия донесе яйцата и седна до мен – бе малко тясно и за двамата пред лаптопа, но не бе чак неудобно.
- Какво е „хикикомори”? – попита ме тя, дъвчейки деликатно.
- Нямам абсолютно никаква идея. – отговорих съвсем честно и започнах да чета на глас. – „Хикикомори значи „затваряне” или „отдръпване” и е официално въведен японски термин, който отбелязва усамотили се младежи, които се оттеглят от обществения живот. Това оттегляне често прераства в крайна степен на изолация. С „хикикомори” се обозначава както и явлението, така и индивидите, които се причисляват към него. Това включва не само затварянето в рамките на жилище, а понякога дори и ненапускането на стаята на индивида”.
- Звучи като сериозна психотравма. – отбеляза художничката. – Само за Япония ли се отнася?
Поклатих глава, но все пак проверих и цъкнах нова страница. Такъв тип депресия бях срещал и аз самия, макар и не от първа ръка. Не беше и толкова неочаквана като социално явление, просто не знаех, че се нарича по този начин.
- „Психологът Тамаки Сайто пръв въвежда дефиницията „хикикомори”. По негово мнение около един милион японски жители страдат от синдрома. Това е по-малко от процента, имайки предвид населението на страната от над 127 милиона души, но все пак е проблем, който не подлежи на подценяване. Точната численост на хикикомори обаче не може да бъде проследена поради обстоятелствеността на синдрома. Според някои източници около милион са потвърдени хикикомори, като над милион и половина с в процес на развиване на синдрома. Въпреки всичко различните източници посочват различна информация и статистики”.
- Не са чак толкова много, но все броят им не е за вяло махане с ръка и подминаване на проблема.
- Никак. – замислено потвърдих аз.

Кат не бе хикикомори, но може би бе започнала да се чувства така – вкопчена в самовгълбяването и изолацията си от света. И все пак не възприемах песента като такъв тип предсмъртно послание – най-малкото бе прекалено рано за нея да осъзнае тежестта на синдрома. Оставих материалите около явлението за по-нататъшно четене и изключих песента, която действително напомняше по някакъв странен начин за града.
- Много хубаво си сготвила. – целунах Елия по бузата и тя се засмя.
- Понеже яйцата са тоолкова сложни за правене, Блеки. – изражението ѝ угасна бързо и челото ѝ се сбърчи. Бе като дете, което се чуди къде точно е забутало своята играчка и начумерено иска от света обяснение за липсата ѝ. – Съжалявам, че няма как да помогна, за да спре да бъде денят толкова тъжен.
- Не мисля, че има как, Ел. Но оценявам това, че въпреки факта, че съм абсолютна подметка в момента все пак си тук.
Тя разроши косата ми и ме прегърна силно, въпреки крехкото си тяло. Вдишах от типичния, успокояващ мирис на кожата ѝ, проследих с нос извивките на врата ѝ и из мен се разстла някаква нирванистична вълна. Чувствах се скрит от света, скрит от всичко, което можеше да ми причини въпреки тъгата, която се бе стоварила върху мен и близките ми в последно време. Притворените ми очи се движеха из кичурите червена коса, сякаш изучаваха някаква странна, непозната повърхност.
- Разказва ли ти се за нея? – попита Елия, докато преоткривах нежността на плътта и мекотата на косата ѝ.
Замислих се и реших, че и без това имах достатъчно за изливане. Задържането на бента прекомерно много би го разрушило и после реката щеше да ме повлече със себе си. А и художничката може би бе последния човек, пред който да ме бъде страх да разкрия скръбта си и всичко, което пулсираше в съзнанието ми. Затова се отворих напълно, отваряне по такъв начин, какъвто не бях правил досега. Наистина – със задържащите механизми, които всеки от нас има, стената, която държи преградите между вътрешния и реалния свят, но въпреки всичко бях максимално чист, уязвим и непредпазлив пред червенокосото момиче, без да имам каквото и да е притеснение от това. След известно време – още дори не бях започнал с пороя от думи, чувства, спомени и образи, тъкмо бях набрал своята инерция, тя бутна нежно главата ми встрани.
- Имаш ли моливи?
- Да, в чекмеджето на нощното шкафче до леглото. – отговорих объркан и дори леко обиден, че съм бил прекъснат по този начин. Портите започнаха подозрително да се затварят и реших, че съм доста глупав да си мисля, че някой би ме слушал часове наред да изливам болката си. – Защо са ти?
Без да казва каквото и да е, тя взе два молива и един лист, останал от предишното ѝ посещение у нас. Под него сложи като подложка една папка, затвори лаптопа и седна на земята срещу мен, гледайки критично и местейки очи. Накрая заключи:
- Така ще е добре, мисля.
- За какво? – попитах още по-объркан.
- Искам да те нарисувам, глупчо. Да очертавам линиите, силуета, очите, изражението ти, докато се изливаш пред мен, за да те претворя после тук, на този бял лист, с тези прости моливи. Метафизика, нещо отвъд телата, спомняш ли си?
Спомнях си. Портите отново се отвориха напълно и изливането се поднови - болезнено, но с някакво успокоение и благодарност спрямо отворилата вратите. Отпуснах се, затворих очи, и поднових пороя думи на фона на тихото, ритмично плъзгане на молива по грубия бял лист.

Изображение: The river by iclust3r

Колкото и жестоко да е това

  Скин плачеше и през хлиповете се опитваше да говори членоразделно, но не му се удаваше. Самият аз бях замаян, тежка буца се бе загнездила в стомаха ми и се разпростираше, парализирайки ме. Някак събрах сили и му казах да се успокои и че ще си хвана такси натам, след което затворих. Когато направих това зарових глава във възглавницата и се завих презглава. Сякаш това можеше да ме предпази от всичко, в което се бе превърнал този свят – пространство на смърт и тъга, на загуба и болка. Опитах се да не заплача, псувайки се мислено, казвайки си, че трябва да удържа, но не успях и заревах като малко дете. Скоро възглавницата ми се намокри, бялото на калъфа ѝ потъмня от сълзите, а аз продължавах и продължавах.

 Плачех за Кат, плачех за родителите ѝ, плачех и за Скин и за себе си. Изливах навън цялата тъга на човечеството, сякаш бях събирателният образ на всеки скитал или още скитащ по земната твърд човек, който е губил свой близък или познат. Спомнях си мимиките ѝ, услужливостта ѝ, приятните моменти с хапливи, но дружелюбно подкачащи разговори, разочарованието ѝ, когато не получеше добра оценка, неодобрението ѝ, когато видеше нещо несправедливо в университета или извън него. За известно време вселената ми бе образът на Кат, вграден върху мократа повърхност на възглавницата, изсечен някъде в съзнанието зад затворените ми очи. По някое време просто пресъхнах, гърлото ми се задъха в опита си да пулсира още, конвулсиите ми се успокоиха, очите ми отказаха да произвеждат повече сълзи, а крайниците ми безпомощно се отпуснаха на мекия дюшек. Махнах одеалото и така – гол, само по боксерки, излязох на балкона. Градът вече бе във вихъра си – хората вече бяха тръгнали на работа и пъплеха по тротоарите, слънцето бе започнало своя възход нагоре и по обяд вече щеше да е постигнало своята цел и да царува в зенита си. Лекият прохладен въздух ме накара да потреперя, но не се прибрах на топло, а останах на балкона. Под мощния напор на емоциите и мъката ми дойдоха какви ли не идеи, включително да се хвърля точно сега, точно в този момент, от този етаж на тази сграда върху този паваж долу. Надвесих главата си, сякаш преценявайки ситуацията, очите ми попиваха разстоянието до долу и настилката, върху която тялото ми щеше да се размаже. Стреснал се изведнъж се отдръпнах от парапета. Що за шибана глупост, Блек! Шибано безмозъчно копеле, стегни се – само това липсва, да задвижиш верига от самоубийства. Все едно и без това нещата не са отвратителни.

 За миг ми мина и мисълта да звънна на родителите си – без каквато и да е цел, просто сякаш да потърся закрила, някаква подкрепа, но поклатих глава. Те не можеха да ми дадат това, от което имах нужда в момента, отделно вече бях избрал своя път. Самосъжалението ми нямаше да ми помогне по никакъв начин и нямаше да ме отведе никъде. Скръбта обаче бе прекалено напориста, ръцете ѝ разкъсваха опитите ми да изплета мрежа, която да ме стабилизира, ноктите ѝ деряха нишка по нишка, човъркаха в мислите ми и образите, които ми идваха. Някак успях да обуздая тази дива сила и я сведох до постоянно присъстваща болка в сърцето и тежест в корема, която пулсираше в свой собствен ритъм. Облякох се набързо, наметнах си избелялото ми дънково яке и си поръчах такси по телефона.

 След не повече от петнайсет минути бях при апартамента на Кат и ноктите, които бях укротил, избуяха отново, двойно по-силни. Скин бе седнал на една пейка пред входа, над него се бяха надвесили двама полицаи. Приятелят ми изглеждаше абсолютно съкрушен и безсилен, всякаква жизненост го бе напуснала. Встрани, точно на линията на прозорците на стълбището имаше засъхнала кръв и веднага ми стана ясно как точно се бе самоубила колежката ми. Бяха почистили доколкото е възможно, а тялото ѝ бе транспортирано за извършване на аутопсия най-вероятно, защото липсваше от пейзажа. Няколко съседи сновяха насам-натам, видимо шокирани, една любопитна бабичка се бе надвесила от първия етаж – точно над пейката, където Скин бе седнал, и слухтеше най-открито. Погледнах я намръщено, но тя бе впила поглед в приятеля ми албинос и хич не ми обърна внимание. Закрачих към него и двамата полицаи се обърнаха към мен. Кимнах им резервирано, макар че вътре врях с все сила. Веднага разбрали, че не съм просто случаен наблюдател, те прехвърлиха интереса си към мен. И двамата бяха едри, масивни мъже, сигурно някъде към четирийсетте, с грубо изсечени физиономии и вдървена стойка. Докато единият бе плешив обаче, другият имаше обилно коса, побеляла на места. Лицата им също бяха различни, с изключение на безизразността им – по-ниският бе с кръгло, месесто лице, докато по-високият бе квадратен във всяко едно лицево отношение. Именно квадратният излая веднага, щом фиксира приближаването ми и разменения ми поглед със Скин.

- Познат ли бяхте на самоубилата се, гражданино?

 Гражданино? Полицейските насилени официалности ми бяха толкова смешни, че бих се изкикотил най-нахално, ако не ми бе толкова тежко.

- Бях ѝ приятел, господине.

- Името ви, ако може?

- Блек.

 Месестият вдигна вежди, а квадратният изсумтя.

- Това не е истинско име.

- Достатъчно е, няма друг нейн познат с това име.

- В правото ни е да искаме лични данни, и когато го правим, сте длъжен да ги...

- ...предоставя, знам. – повиших леко тон, защото се изнервих. – Вижте, аз и приятелят ми сме покрусени от случилото се. Погледнете физиономията му, по дяволите – посочих с треперещ от яд пръст Скин. – Аз също не съм много далеч от това, така че майната им на имената, а да даваме по същество. Умолявам ви!

 Месестият се намръщи на избухването ми, но квадратният замислено кимна. Май той щеше да се окаже по-умният.

- Приятелят ви и без това не е от разговорливите, гражданино. – той записа нещо в тефтерчето си. – Откога познавате починалата?

- Три години.

- Да знаете за някакви налични психични отклонения, смущения...

- Не – отрязах го преди да продължи. – Не знам за никакви проблеми с психиката на Кат.

- Доколкото разбрахме, родителите на починалата са загинали. Смятате ли, че това е възможна причина за самоубийството ѝ.

 Замислих се как точно да отговоря на този въпрос. Не ми бе ясно защо Кат би се самоубила, след като със Скин явно бяхме успяли да омекотим загубата. Същевременно човек може да таи и най-тъмните мисли и настроения дълбоко в себе си, скрити от останалите, невидими дори за тези, които ни познават най-добре. Ако трябваше да хвърля предположение за самоубийството на колежката ми, в крайна сметка то наистина щеше да бъде обвързано със загубата.

- Да, смятам.

 Квадратният отново записа нещо в тефтерчето.

- Починалата ползвала ли е анти-депресанти, някакви медикаменти, опиати или друго?

 Погледнах Скин и той поклати глава.

- Не, поне що се касае до нашето знание.

- След смъртта на родителите си имала ли е пристъпи, изпадала ли е в нервна криза, някакви по-особени реакции?

- Само първите дни поради шока. – хвърлих поглед отново на приятеля ми, който пак поклати глава. – След това не е имало такива ситуации, освен самовглъбяване, което смятам за неизбежно.

 Още драскане с химикалката по тефтера. Месестият си мълчеше и се оглеждаше наоколо, явно загубил интерес към разговора.

- Да знаете за родственици на починалата? Сестра, брат, баба, дядо?

- Нямам информация. – Кат никога не бе споделяла нищо за семейството си. Ако имаше сестра или брат, следваше да ги е запознала с мен, или поне да живее с тях, така че по-скоро бе само дете. – Съжалявам.

 Квадратният кимна и се смръщи.

- Благодаря за помощта, гражданино. – той пресегна ръка и ме потупа по рамото. – Съжалявам за загубата и на двама ви, момичето е било младо. Ако искате изчакайте аутопсията за доизясняване на случилото се.

 И аз му благодарих и двамата се запътиха нанякъде. Квадратният ми бе станал симпатичен, реших – имаше нещо човечно и ненатрапчиво в него, нещо, което напомняше, че това му е работата – да се занимава с грозни случаи и с човешка скръб и болка, но все пак не бе загубил способността си да е съпричастен към опечалените. Седнах до Скин на пейката – с периферното зрение мернах как бабичката се прибра в стаята си, и го прегърнах силно. Албиносът кимна разбиращо, вперил блуждаещ поглед някъде напред и стисна ръката ми.

- Грешката е моя, Блек. Аз съм виновен. По дяволите, братле, аз съм шибано виновен. – той ядно се измъкна от успокоително положената ми ръка на рамото му. – Но откъде да знам, човече, откъде да знам?!

- Скин, стига. – като го виждах толкова съкрушен направо ми идеше да захлупя лице в шепите си и да се разрева тук, на метри от пръските кръв, останали от Кат. – Не си виновен. Няма виновни в случая, не се самоизяждай, моля те.

- Проклетият, шибан Алекс! Проклетият напил се Алекс, който се потроши и трябваше да го водим с момчетата в болницата и да му бдим като квачки до сутринта. Мамка му, защо ми трябваше да ходя, защо?! – той заблъска по пейката и кокалчетата му се стоварваха върху нея, охлузвайки кожата. – Сега тя щеше да е жива, братленце, жива!

 Оставих гнева и самосъжалението да го залеят за минута-две и замълчах, също терзан от сходни емоции. Можеше Кат да е жива, можеше в момента да се смеем и да учим някоя и друга лекция. Но наистина, как може да бъде някой виновен за това, че друг е решил да сложи край на живота си? Бяхме предприели всичко по силите ни, постоянно се грижихме за нея, Скин дори живя у тях. Ако не бе тази пролука от няколко часа през изминалата нощ, сигурно щеше да е друга. Вътре в себе си Кат бе решила, че няма друг изход, освен балкона и плочите, размазаното тяло и откъснатата от този свят душа. Какво бе казал доктор Клок...

 „За да съществува нашия свят е нужно да го има и другия. Колкото и жестоко да е това.”

 Сега разбирах с пълна сила жестокостта на това правило, на тази непоклатима закономерност. В нуждата от този баланс явно влизаше и смъртта на Кат, полетът ѝ в една мрачна, черна нощ. Няколко часа, след като Скин бе напуснал дома ѝ и още по-малко време, след като тя бе говорила по телефона с мен.

 Бе говорила по телефона с мен.

 С Кат бяхме говорили за града, бяхме обрисували неговия облик, неговите цветове и съществуване. Кожата ми под пласта дрехи настръхна. Отново градът и странните събития около него. Нима той бе повлиял със своята мистична заплашителност и бе накарал колежката ми да се хвърли от високото? Поклатих глава. Не, това вече бе лудост, съвсем изтрещявах. Въпреки това отново разказа и някакви случайни приказки, гравитиращи около него, се случваха странни неща. Изведнъж си спомних последните думи на Кат по телефона.

- Говорих вечерта с нея, Скин.

 Албиносът ме погледна със светлите си очи, увит в дрехи, които да го пазят от слънцето. След избликът се бе поуспокоил, но ми бе ясно, че го боли ужасно много – като мен.

- И?

- Нищо, нищо особено. Но се учудих на последните ѝ думи.

- Какви бяха те, братле?

- „Бъди добре, обещай ми. Каквото и да става”.

- Смяташ, че вече е била решила да сложи край на живота си?

- Явно. – намръщих се. – Звучаха ми адски странно и не на място, но реших, че просто е по-сантиментална.

 Помълчахме още малко, всеки бутилирал мъката си и страхуващ се да я покаже на дневна светлина, да предложи на отворения свят да вкуси от нея.

- Какво ще правим, Блеки? – попита ме безпомощно Скин. – Какво по дяволите ще правим, приятелю...

- Не знам. – казах съвсем честно. – Ще живеем за нея. Ще я помним. Ще влагаме енергията, която имаше навсякъде, във всяко нещо, което вършим и с което ще се захванем. Не знам, Скин. Нямам идея.

 Той кимна, сякаш простите думи и незнаенето стигаха напълно. А може и наистина да бе така в случай, в който дългите обяснения и излияния просто не важат. Той извади синя кутия, пълна с цигари, и ми предложи една. Запалихме си и се отпуснахме на пейката, с блуждаещи над короните на дърветата погледи. Димът ни обвиваше и се изпаряваше във въздуха, без да оставя каквато и да е диря. Градът около нас продължаваше живота си, динамичен, шумен, глъхнещ с виковете и крясъците на своите жители. Само малкото пространство на пейката с нас двамата на нея бе замръзнало във времето, отчаяно желаещо да сграбчи спомена за едно починало момиче.

Изображение: Smoke by rovokop